Автор: Димитър Стоянов за Гласове“ Димитър Стоянов е юрист, специализирал в

Автор: Димитър Стоянов за „ Гласове “ Димитър Стоянов е правист, специализирал в региона на конституционното право и административното право и развой. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема В един от епизодите на сериала House of Cards Хедър Дънбар, изиграна от от Елизабет Марвъл, аргументира позиция пред Върховния съд на Съединени американски щати и употребява репликата „ Трябва да държим всички на властови позиции виновни към закона. Но не би трябвало да скалъпваме тълкования на закона, които да ерозират конституционните основи на страната “. Парламентарна република или парламентарен абсолютизъм? Разбира се, във всяка една правова страна върховенството на главния закон би трябвало да бъде неоспоримо. По формулировка самата конституция е висш, главен закон и публичен контракт, посредством който учредителната власт, изразявайки висока степен на единодушие в обществото, разпределя властта сред държавните органи и лимитира учредените институции, с цел да подсигурява главните права на индивида и гражданската независимост. Основните моменти в тази формулировка са директно относими и към художествените думи на госпожа Дънбар – първо, за висш главен закон; второ, който разпределя властта сред държавните органи; и трето, който лимитира учредените институции. Желанието за определяне на сходна система може да се наблюдава в редица исторически моменти, метафорично в това, което Александър Хамилтън дефинира като завой към „ правилото на силата и стабилността в организацията на нашето държавно управление “. За да не се допусне предимство на нито една от учредените управляващи, а да се откри система на салда, конституционното ръководство се подчинява на серия от правила, които да подсигуряват това – национален суверенитет, разделяне на управляващите, правова страна. Всеки един от учредените органи би трябвало да е надалеч от всемогъщество, тяхната конструкция би трябвало да е самостоятелна и самостоятелна една от друга, само че техните пълномощия да са в положение на въздържане, баланс и съвместен надзор. Една основна формулировка на правилото на правовата страна може да се откри в Решение № 1 от 2005 година на Конституционния съд, където се показва, че е „ правова страна значи практикуване на държавната власт на основата на конституция, в границите на закони, които материално и официално подхождат на конституцията и които са основани за опазване на човешкото достолепие, за реализиране на свободата, правдивост и правна сигурност “. Нашата конституция прокламира този принцип в член 4 („ Република България е правова страна. Тя се ръководи съгласно Конституцията и законите на страната “). Т.н. „ носеща структура “ на правовата страна и нейното главно начало е правилото за разделянето на  управляващите. Едва ли има различен принцип в подтекста на модерната страна, за който се е приказвал толкоз, що се касае за разделянето на управляващите. „ Вечният опит “, споделя Монтескьо, „ е потвърдил, че всеки човек, който има власт, е податлив да злоупотребява с нея “. Монтескьо не има вяра нито в гражданската добродетел на властимащите, нито в тяхната безпогрешност. Затова и предлага държавно устройство, която не се осланя на търсенето на талантлив и безукорен в своите морални качества властник, а по природа цели да направи злоупотребата с власт на практика невъзможна. Три съществени функционалности на държавната власт, три групи органи с разграничена подготвеност. Това е решението на Монтескьо. Три самостоятелни и самостоятелни титуляра на властта в лицето на учредените от главния закон органи на законодателна, изпълнителна и правосъдна власт. Тази класическа триада е доразвита от Джеймс Мадисън и Александър Хамилтън. Изпълнителната власт, която държи меча на обществото, законодателното тяло, което се разпорежда с кесията и основава разпоредбите, които контролират правата и отговорностите на всеки жител и правосъдната власт, която има способността да отсъжда по смисъла на правосъдие – по този начин Александър Хамилтън образно показва разделянето на управляващите в публикация № 58 от „ Записките на федералиста “. “Checks and balances ” – този израз употребява от своя страна Джейм Мадисън с цел да опише системата на съвместен надзор и въздържане сред управляващите, ориентирана към попречване на деспотизма и предопределена да обезпечи конституционно лимитираното ръководство и гражданската независимост. Това в най-общ и нереален смисъл съставляват значимите основи на едно конституционно ръководство. Връщайки се още веднъж на репликата на госпожа Дънбар от House of Cards за скалъпването на тълкования на закона, които ерозират конституционните основи на страната, няма по какъв начин да не създадем опит за прекачване на тези нереални постановки към едни много действителни и близки до нас по място, време и условия условия, а точно настоящото 45-то Народно заседание на Република България. Нека за миг се абстрахираме от своите политически пристрастия и създадем опит да пречупим неговите дейности през две неща – настоящата конституция и духът на констатуционализма. От момента на своето конституиране 45-то Народно заседание предприе дейности, които или слагат под подозрения правилата на правовата страна и разределение на управляващите, или непосредствено ги погазват. Това може да се наблюдава в редица дейности – от процедурния метод, по който са импортирани и показани избрани законодателни планове до приемането на изцяло противоконституционни актове. По своята природа Народното събрание в действителност е орган, който отразява политическата картина в обществото. Той е проявяване на политиката. Но политическата активност не е нито всевластна, нито всеобхватна. Тя е подчинена на правните наставления – законодателната власт преценява своята активност с конституцията и главните правила на правилото на разделяне на управляващите. Макар и правноустановителна, законодателната власт не може да бъде правнонезависима. „ Тази власт е единствено част от конституцията, която я допуска и се основава на нейното непосредствено определение “, показва Хегел. На 22 април 2021 година Народното събрание одобри Решение за налагане на мораториум върху избрани дейности на държавните органи. Мораториумът се постанова до избирането на нов Министерски съвет или назначението на служебно държавно управление. Решението е признато на съображение член 86, алинея 1 от Конституцията, според който Народното събрание приема закони, решения, заявления и обръщения. Политическата логичност на създателите на признатото предложение е да се наложи възбрана настоящият състав на изпълнителната власт да прави избрани дейности, свързани с концесии, покупко-продажби, назначения и други Първият проблем с това решение стартира обаче още с понятието „ държавен орган “. Съгласно член 1, алинея 2 от Конституцията цялата държавна власт произтича от народа и тя се реализира от него директно и посредством органите, плануваните в конституцията, а самата държавна власт съгласно член 8 Конституция на Република България се разделя на законодателна, изпълнителна и правосъдна. Практиката на Конституционния съд (напр. РКС № 5 от 22 март 2001 година, РКС № 3 от 10 април 2003 година, РКС № 5 от 10 май 2005 година, РКС № 4 от 31.03.2010 г.) демонстрира, че понятието „ държавен орган “ обгръща органите и на трите управляващи – законодателна, изпълнителна и правосъдна. Съгласно б. „ е “ от т. 1 от Решението на Народното събрание се постанова моратириум върху „ избор или назначение на лица, заемащи висши обществени длъжности по смисъла на член 6 от Закона за противопоставяне на корупцията и за лишаване на нелегално добитото имущество “. В обсега на наредбата по член 6, алинея 1, т. 7 от ЗПКОНПИ попадат административните ръководители на органите на правосъдната власт и техните заместници, съдиите, прокурорите и следователите. Според член 129, алинея 1 от Конституцията съдиите, прокурорите и следователите се назначават, покачват, намаляват, реалокират и освобождават от служба от съдийската, надлежно прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет. Съгласно наредбата на член 130а, алинея 5 Конституция на Република България колегиите на Висш съдебен съвет назначават, покачват, реалокират и освобождават от служба съдиите, прокурорите и следователите и назначават и освобождават административните ръководители в органите на правосъдната власт. Чрез Решението на Народното събрание се лимитират пълномощия на органите на правосъдната власт, което е в директно нарушаване на редица правила на Конституцията – разделянето на управляващите по член 8 Конституция на Република България, чл, 117, алинея 2 Конституция на Република България (независимостта на правосъдната власт) и правилото на правовата страна по член 4 Конституция на Република България. Това единствено по себе си допуска противоконституционност на взетото от Народното събрание решение. По отношение на изпълнителната власт Решението на Народното събрание още веднъж излиза надалеч отвън рамките на главния закон и конституционносъобразността. Съгласно член 105, алинея 1 Конституция на Република България Министерският съвет управлява и реализира вътрешната и външната политика на страната в сходство с Конституцията и законите. Министерският съвет е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща подготвеност. Като част от държавната власт той реализира тъй наречените „ изпълнителна активност “ и има за своя задача да привежда в действителността, да „ извършва “ към този момент признатите от законодателната власт закони. С признатия от Народно събрание закон се разпорежда на органите на изпълнителната власт неговото осъществяване, обрисуват се границите, в които органите би трябвало да „ доразвият “ закона. В този смисъл изпълнителната активност е въз основа на закона, в осъществяване на закона и в границите на закона, тя е „ подзаконова “. Отново в член 4, алинея 1 Конституция на Република България е посочено, че „ Република България се ръководи съгласно законите на страната “. Това е неразривна част от правилото на правовата страна. Според член 86, алинея 1 Конституция на Република България Народното събрание приема „ закони, решения, заявления и обръщения “. Конституционният законодател е основал разделяне сред актовете на Народното събрание, разделяйки ги на четири обособени типа. В този смисъл Народно събрание приема закони, които материално и официално да подхождат на конституцията (РКС № 1 от 2005 г.). Приетото от Народното събрание решение влиза в директно несъгласие с откритата законова уредба, която предписва рамките, в които изпълнителната власт реализира своите пълномощия. Нещо повече, посредством това решение, по същия метод, по който се нарушава независимостта на правосъдната власт, още веднъж грубо се прекрачва разделянето на управляващите и правилото на правовата страна – посредством акт на Народното събрание, който няма характера на закон, който не основава първоначални правни правила за „ осъществяване “, а в противен случай, даже и влиза в несъгласие с тях, се „ изземва “ активността на изпълнителната власт във връзка с нейните законови пълномощия. Съществуват постоянни начини, по които може да се нападат актове на изпълнителната власт, въз основа на тяхната правомерност, които са планувани и в настоящата Конституция. Налагането на противоконституционен „ мораториум “ върху избрани действия не е измежду тях. Няма и по какъв начин да бъде, тъй като е груба профанация на правото. Преди време един от политическите дейци, подкрепили обсъжданото в това ревю Решение на Народното събрание, съобщи, че за определяне на независимост е нужна „ тирания на закона “. Чисто метафизичен тези думи произтичат от едно схващане за правото като доктрина и за страната като артикул извънредно на силата. Ценностният детайл отсъства, формално-догматичното определение за правото и страната изключват оценката им от позиция на полезности, идеали, морал, правдивост. Представата за „ закона “, който би трябвало да е инструмент на „ диктатурата “, до този миг и след обзор на преобладаващата маса от импортирани законопроекти, се отличава със слаба юридическа техника, липса на публично разискване, липса на съответна оценка на влияние и е артикул на едно всеобщо нормотворчество, което в устрема си да сътвори някаква система от правила, унищожава опцията за съответно приложение на самото предписание заради липса на неговата връзка освен с някакви ценностни учредения, а с публичните връзки въобще. И откакто незачитащи главните конституционни правила решения се трансформират в инструмент на тази „ тирания “, то би било редно да ѝ се даде някакво име. „ Отците-основатели “ на американската страна, изключително в лицето на Александър Хамилтън и Джеймс Мадисън, откакто виждат своеволията на щатските легислатури преди приемането на федералната конституция, стартират да назовават това „ абсолютизъм “. И не „ абсолютизъм “ на едно лице, а „ абсолютизъм “ на групов орган. И в последна сметка, какво сме ние? Парламентарна република или парламентарен абсолютизъм? Удивителна е способността на политическото посланичество да е пристигнало със поръчката, че ще възвръща правова страна, до момента в който едвам в първите седмици на своя допир с властта да направи каквото може, с цел да потъпче нейните съществени правила. В началото всичко стартира с един откъс на Хедър Дънбар - „ би трябвало да държим всички на властови позиции виновни към закона. Но не би трябвало да скалъпваме тълкования на закона, които да ерозират конституционните основи на страната “. Отговорността на властимащите се търси посредством плануваните в главния закон начини за това, без значение в коя от трите управляващи се намират те. Тя не се търси посредством ерозиране на самите конституционни основи на страна.